И така пътувахме с автобуса - времето беше отново прекрасно и слънчево - тъкмо за нови пътешествия и приключения.
Първата спирка беше местност известна със скалните си образувания и по-особено едно - нещо като мини Стара Планина - известно в околността като "Змията". Малко скално възвишение, което е било едно от местата, на които се е спирал Императора на Инките, преди да посети резиденциите си наблизо. Както се изрази нашия екскурзовод - да вземе една слънчева баня. По късно разбрахме и какво точно се случва тук. Стигнахме до възвишението - междувременно видяхме много интересни и причудвили скали форми - едни наподобяваше глави на змейове, на различни лица и фигури. Цялата местност беше изпълнена с скали с интересни цветове. Стигнахме и да "Змията".
В началото не ми се стори кой знае какво. Просто една дълга скала, в началото на която беше иззидана нещо като кула с надписи - предполагам за да обозначи обекта. Слязохме от автобуса и започнахме да се изкачваме към началната точка на "Змията" и после по билото на скалата щяхме да стигне до края й, където щеше да ни чака в автобуса. Все пак на "разглезените" туристи нямаше да им се налага да се връщат пеш в началната точка. Започнахме един по едни да се изкачваме по мини-планината и да се събираме на началната точка. Разбира се всеки започна да прави това, което му хрумна - да се пече на слънцето, задължителните снимки, както с свои собствени ритуали. Тогава един човек от групата предложи да направим една групова динамична медитация.
Да се хванем за ръце цялата група и така да преминем по цялата дължина на Змията. Всички се събрахме в началната точка на възвишението и хванати за ръце оформихме една Спирала - която беше толкова прилепнала, че по същество беше един кръг. След това започнахме разплитането на спиралата по посока на възвишението и така всеки, хванат за ръце с тези до него, започна своя път по Змията. По билото имаше доста неравности и стръмни участъци и всеки се стремеше да не изостава от групата и да ги преодолява. Разбира се всички се подкрепяхме, помагахме и напътствахме. Така лека полека групата преминаваше по билото. Първите от групата вече бяха стигнали края и започнаха да оформят кръг в крайната и долна точка на змията. Точно преди да се слезе на равното имаше един много стръмен участък и почти всеки са затрудни да го преодолее. Всеки разчиташе на помоща на другите и тяхната здрава ръка. Накрая всички бяхме там, на равното, и оформихме един голям кръг. Хванати за ръце, като на хоро, благодарихме за това преживяване и емоция. И тогава ми показаха какво в същност символизираше това пътуване на всеки един от нас в Цялото по Змията.
В началото, когато оформихме плътната спирала, по същество това беше Едно-то! Единството, Едно! Всеки от нас беше част от него, но хванато в общото нямаше много поле за преживяване. Лека по лека - спиралата - отслаби тази зависимост от цялото и всеки от нас можеше да тръгне по пътя си, пак в цялото, но вече с много по-голяма свобода и осъзнатост за себе си. Всеки от нас, бидейки хвата за ръза с този преди и след него, влияеше върху тях със своите действия и постъпки, със своите страхове и емоции, със своята сила или слабост. Всеки от тези други двама пък влияеше на самия този с техните действия. И така, взаимно влияейки си, ние минавахме по своя път. Всички извървяхме един и същ път, но всеки от нас получи собственото си, отделно, различно преживяване. С което повлия и на другите около него. Силата на едни се разпростря(само) до тези най-близо около него, силата на другите обхвана много повече хора. Накрая със завършването на пътя, оформения кръг (хорото) символизираше облагородяването на Цялото с преживяването на всички отделни частици от него. И така То самото беше станало по-голямо само за себе си.
А ето и посланието, което дойде по време на самата медитация, като разяснение за нейния смисъл:
Когато всичко е едно, отделните частици нямат свои изживявания, различни от тези на Общото. Спиралата дава възможността на всяка частица, пак като част от цялото, да изживее своите собствените преживявания и отново да се завърне в Цялото. Така и самото Едно се обогатява - с всяко едно отделно преживяване. И тъй То става по-голяма и осъзнато за себе си.
СХЕМА НА СПИРАЛАТА:
Другата интересна случка, която се разви паралелно с изживяванията на "Змията", беше с една жена, която на края на Змията ни даде една билка, откъсната от нея за да подобри дишането ни. Появиа се от нищото, докато ние крачехме по "Змията", тя отиде и набра от билката, изчака ни да оформим хорото, и мина и раздаде на всеки един от нас по стрък от билката. След като свършихме медитацията ни обясни, че тази билка помага за дишането и аромата й разширява ноздрите и дробовете. Интересни съвпадения, а?
Нашия гид беше малко озадачен от случката, но не изкоментира нищо. Качихме се на автобуса и продължиме панорамната обиколка покрай езерото с посока към Вратата на Амару-Меру.
Стигнахме местността и закрачихме към скалистите образувания, където се намираше и самата врата. Слънцето вече беше високо и жареше здраво. Любимото ми време. Стигнахме вратата и се разположихме на поляната пред нея. Всеки реши да се настрои преди да пристъпи към нея и да осъществи контакта си с нея. Така направих и аз. Исках да си дам време да свикна и да се настроя с местността и енергиите преди да пристъпа към контакта.
Оказа се, че точно това е било нужното...
Един по едни хората от групата започнаха да застават пред вратата. Аз застанах точно пред нея и започнах своя контакт. Винаги съм смятал че физическите разстояния нямат значения, а за 15-20 метра още повече. Затворих очи и попитах „Каква е тази врата и какво ме очаква отвъд нея? Какъв е ключа за нея?“ И отговорите заваляха..
Ключа за тази врата е Сърцето. И тя води там - в Сърцето. То е твоя ключ, и пътеводител, и посока - всичко. Когато отвориш сърцето и то те ръководи - няма невъзможни неща. Древните са знаели това и са го използвали. Вратата е била просто физическата репрезентация на това. Световете на Сърцето са тези, които ние изследваме, пътуваме отвъд и се връщаме. Сърцето е двигателя и колесницата, с която да пътуваш, да правиш, да постигаш. Но само когато то ти диктува - тогава механизма се задвижва и можеш да правиш всички това. Останалото е Илюзия. Не ти е нужна физическа врата, да застанеш пред нея и да молиш да бъдеш допуснат, там при другите, висшите, същества. Вратата е в Сърцето и с нея винаги и навсякъде можеш да отидеш.
От тук нататук за мен беше ясно. Поредната спъка към себеосъзнаването ми бе положена. Нямах нужда дори да заставам пред вратата - отговорите вече бях получил. Там, зад физическата врата нямаше да се случи нищо повече от това, което вече Сърцето ми беше допуснало.
Въпреки това изчаках и своя ред и малко притеснен застанах пред изсечената ниша в скалата и отворих сетива. Застанах на колене и опрях главата на стената. Не отричам, че ми беше много неудобно на скалата. Може би и това повлия на преживяванията ми. В момента, в който опрях чело на скалата, все едно нещо ме всмукна и ме изхвърли, буквално, в необятния Космос. Бях там сред звезди, галактики, тишина. Нищо конкретно не се случваше. Просто пребивавах в това пространство на покой и на съзерцание. Казах си „О това ли е, много скучно“ и в същия момент отново нещо ме засмука и ме изхвърли в някакво черно пространство изпълнено с бели линии, нещо като написани думи, но на азбука неизвестна за мен. Покрай мен течака тези напдиси, бели линии в различни посоки.
Малко след това, болката в колената се обади, и се приземих обратно пред скалата. Опитах няколко пъти да се върна обратно, но явно това, което трябваше да видя, вече бях видял. И до сега ми е неясно какво беше това писмо, явно има време, за да разбера.
Това беше и края на моето преживяване на това място. Последното, което си обещах беше, че ще се върна отново един ден, и този път ще бъда в пълно осъзнаване за себе си. Останалите от групата също минаха своя ред, и скоро след това се натоварихме на автобуса и се завърнахме в хотела. Емоции и теми за размисъл останаха и за вечерта на общата среща на групата.
