Този сайт използва бисквитки (cookies). Ако желаете можете да научите повече натиснете бутона "Повече". Благодарим ви, че използвате нашия сайт!

Събота, 02 Март 2013 20:38

Свещено пътуване до Перу - част Пета

Написана от
Оценете
(1 глас)

Връх "Уайна Пикчу"

Част от посещението на Мачу Пикчу включваше и екскурзия/по желание/ до върха зад комплекса. Върхът се казва "Уайна Пикчу" и присъства на почти всички изгледи снимани на Мачу Пикчу. На върха се е намирал и комплекс със сгради.
След медитацията на терасата, желаещите за екскурзията се събрахме и потеглихме към пропускателния пункт за върха. Интересното беше, че на влизане те записват с пълните ти данни както и часа на влизане, а на излизане трябва да се отпишеш. Явно бяха взели мерки за заблудени туристи или може би в случай на инцидент. Все пак прехода до върха си беше предизвикателство особено под върха, където си беше гола скала. Ако някой паднеше имаше голям шанс да го намерят само кондорите и орлите.
 
Започнахме катеренето. Прехода е около 1 час нагоре и още толкова надолу. На места беше доста стръмно, но пък имаше обезопасителни въжета, така че нямаше страшно. Почти през целия път бяхме следвани от пеперуди. Една приятелка каза, че това значи, че нашите небесни помощници са с нас. Абсолютно бях сигурен в това.
 
Изкачването беше леко изморително, но пък приятно. Срещахме много хора по пътя и в двете посоки и се поздравявахме. Хората едни усмихнати и приветливи. Нямаше бутане, изчаквахме се по по-стръмните участъци. Въобще много културно и приятно. Лека по лека запъплихме в подножието на върха. Там определено си имаше изпитания. Почти под върха пътя свършваше и единствения видим път беше на почти отвесна скала изсечени стъпала, но почти невъзможно да се мине. Реших да се пробвам, но след първите 2-3 стъпала разбрах, че нямам тази смелост да продължа. Слязох обратно и тогава видяхме, че има една ниша в скалата, която в последствие прераства в много тясна пещера.
 
Пещерите никога не са ме привличали, особено пък тесните. Уж не страдам от клаустрофобия, но изпитвам панически страх в такива места. Оказа се, че това е „по-лесния път“ и започнахме да се провираме. Влязох в тясната ниша. Наложи се да си сваля раницата - не можех за мина през процепа с нея на гърба. Наистина си беше тясно, но си казах - покатерих се тука и баш пред върха няма отказване. Лека по лека с раница в ръка пропълзях през процепа. Излизаше на нещо като площадка, не много широка, но поне беше на светло и на въздух. Усетих успокоение. Продължихме по тънката тераса нагоре.
 
Точно под върха се оказа, че има отново пещера - добре, че този път беше малко по-широка. Влизаше се в пещерата и по стълба - дървена - се качваш на самия връх. Лека по лека запъплихе и най-накрая стигнахме заветния връх.
 
Върха, сам по себе си, беше нещо като купчина огромни камъни. Нямаше нещо като площадка, просто накацваш на някой от блоковете и се пазиш да не залитнеш. Тъй като по това време вече бая народ се беше покатерил - не беше толкова лесно да си намериш свободно място. Прикрепихме се към една от скалите и се огледах.
 
Наистина гледката е невероятна. Целия комплекс на Мачу Пикчу се виждаше като на длан. И наистина повечето от фотографиите, които сме виждали, са правени от тази точка. Невероятна гледна. В останалите посоки се виждаха невероятна клисури и реката, която протичаше в една от тях. Прекрасна гледка - и джунглата в целия си блясък.
 
В това време един от хората на върха започна да свири на дървената хармоника на перуанците. Невероятна атмосфера създаде. Все едно имах чувството  че ще разперя криле и като кондора ще се извися в небесата. Малко след това се появи и двойката ори в небесата. Все едно небето се отвори и орлите се появиха. Кръжаха точно над нас, макар и на много високо. Ето, че за пореден път вестителя на боговете беше дошъл да ни поздрави. 
 
Насладихме се на прекрасната гледка, въздуха, музиката и орлите. Беше вече време да потегляме надолу. Слизането на долу, макар по-лесно, пак си беше страшно - че си заставаш фронтално с бездната долу. Особено на слизане от самия връх стъпалата все едно си бяха във въздуха. Лека по лека стигнахме на една площадка под върха.
 
И ето какво се случи. Решихме да направим една медитация точно под върха - намерихме една тераса , която не беше много населена с хора и всеки си намери удобно местенце и застана в своята си поза.
 
В момента, в който затворих очи, ме заля бяла светлина. Сякаш беше чакала само да затворя очи и да ме залее. Видях върха, Уайна Пикчу, едновременно като река, която течеше от небесата надолу, и като стълбище от земята нагоре. И двете едновременно провеждаха. Обясниха ми, че това, което слиза в материята, точно толкова се качва и в Духа. Винаги има равновесие. И изведнъж все едно някой ме изтегли нагоре към началото на реката. На въже, като на макара - като тези на строежите, с които теглят материалите. Духа ми излезе от тялото ми, но в същото време нещо друго зае мястото му в това тяло, за да не остане то безжизнено. Отново тази бяла и всепроникваща светлина. Мисля, че видях някакви фигури, но бяха много размити в тази светлина, която заливаше всичко.
 
Това което ми казаха беше следното:
Ще те учим на духовите закони. Един от най-важните е този за Не-Насилието. А най-голямото насилие, което Вие извършвате, са Вашите очаквания - спрямо другите, себе си и дори определени ситуации. Това е насилие спрямо тях/като отделни съзнания/ и спрямо самите Вас.
 
И по същия начин, по който ме качиха с макарата и въжето, ме свалиха долу. По течащата река и надолу към тялото ми. И пак това, което беше в него, отстъпи място на душата ми в тялото. Равновесието беше запазено отново!
 
Отворих очи. Това, което имаше да ми казват, го бяха казали.
 
Още една интересна случка се разви след това. Една жена от групата дойде при нас малко след медитацията. И в същото време сякаш някой ми каза „Кажи й да седне на онзи камък - той е за нея и я чака“. Камъка наистина изглеждаше много удобен - гладък и все едно направен специално за сядане.  И аз и казах - „Седни на този камък там - той е за теб“. За моя изненада жената седна без дори да ме попита „ама какво?“, „защо?“. Просто си седна. След малко ние станахме и я оставихме там.
 
Същата вечер, на сбирката на групата тя сподели, че е седяла на камъка не повече от пет минути, но след като станала се чувствала толкова свежа и отпочинала -  все едно е била почивала с часове. Направо невероятно. Явно в този момент камъка е бил наистина най-подходящия за нея.

Прочетена 1501 пъти